В лето господне 2009-то , след като бяхме поопознали Балканският полуостров, дойде ред за среща и със забележителностите на Анадола.Както си му е редът събирахме информация, сглобихме планче, стиковахме отпуски и ангажименти и в ранната сутрин на 12.09.2009г./събота/, се отправихме към югоизточната ни съседка.Екипът ни се състоеше от трима-моя милост, Теодоси и Тихомир-не твърде млади но амбицирани планинари-последният с ключова роля в логистиката, чрез икономичният си и надежден Форд ескорт.В Свиленград разгледахме старият Мустафапашов мост/XVIв./- най-голямото и забележително мостово съоръжение в България от доиндустриалната епоха.След седмица на валежи, предизвикали наводнения и човешки жертви в Турция, Марица се разливаше волно в около 200метрово русло.Обменихме малко лири за разходите ни през почивните дни, заредихме максимално/в Турция дизелът наричан моторин струва около 2.40лв., бензинът беше над 3лв./, и се насочихме към Капитан Андреево.Пътят от Свиленград към Турция се оказа толкова тясно ,зле поддържано и зле обозначено шосе , че ние изпаднахме в съмнение дали не сме на грешна посока.Оказа се че не и скоро излязохме пред нашето КПП , което преминахме бързо.След кратко спиране на МОЛ- се изправихме и пред КПП Капъкуле, украсено с огромни знамена.Тук ни бавиха малко повече и дори ни проверяваха багажа , но накрая ни подариха лимонада и минерална вода за добре дошли.Съвсем скоро достигнахме и първата цел – град Одрин.Противно на моите предварителни представи градът се оказа разположен на хълмове на изток от река Тунджа, което всъщност си е напълно логично за една многовековна крепост.Макар и не много голям Одрин е с натоварено движение и не е лесно да се намери място за паркиране-ние се принудихме да оставим 5лири на един шмекер-уредник на паркинг, за около 50мин.престой плюс още около 30-ина през които го търсихме за да размести колите затиснали нашата.Поради краткото време което си бяхме дали за Одрин веднага се насочихме към основната му забележителност – джамията на султан Селим, върховото постижение на най-големият османски архитект Мимар Синан.Храмът поразява не само с изяществото и пропорционалността си, но и с колосалният труд вложен в изграждането му.Джамията е заобиколена от красиви паркове с много водоскоци.Разгледахме и близката Ески джамия- също голям но не толкова красив храм – от времето когато Одрин все още е бил столица на Османската държава.Поехме към Дарданелите с цел да нощуваме на азиатския бряг.Новата част на Одрин –разположена в посока към Истанбул е приветлива – нови кооперации, университетски сгради, хипермаркети.При град Хауса взехме курс на юг и скоро преминахме река Ергене по старинният мост на град Узункюпрю.Пътят беше добър-магистрала , която се строи в момента и на места движението се извършваше по трамбовано но неасвалтирано платно-позволяващо нормална скорост на придвижване.Районите през които минавахме не бяха особено пострадали от наводненията-имаше доста оризища и изобщо добре гледани насаждения.Излизайки от долината на Ергене минахме през нископланинска област с очевидно новозалесени кедрови гори, и спуснахме към Сароския залив и „шийката” на Галиполският полуостров – Болаир.След кратка почивка на околовръстното на Галиполи , покрай брегът на Мраморно море-първоначално нисък но с наближаване на Дарданелите все по-стръмен, достигнахме Еджеабат.Малкото градче е живописно разположено в неголяма долина заобиколена от хълмове по чиито склонове с оцветени камъни са изрисувани знамена и войници, в памет на злополучният десант на войските на Антантата през първата световна война.На пристана на ферибота има интересен паметник и малък музей под открито небе.Преминаването на Дарданелите става за около 25минути/и 20лири за автомобил+по 1 за човек/, и е интересно преживяване.Разположеният на азиатският бряг Чанаккале е приятен и отворен към морето град , с типична морска атмосфера.Освен оживената крайбрежна част –интересни са и пешеходните зони с много и богати книжарници – изпълнени със студенти.Има стара крепост-значително по-малка от разположената срещу нея на европейският бряг.Привечер взехме курс към Троя.Поради значителното застрояване на брега осъзнахме че няма да можем да нощуваме край морето и свивайки в малък път в противоположната посока скоро се озовахме на хубава полянка с чешма сред кедровите гори.
Неделя.
На другата сутрин решихме да огледаме панорамата от хълмовете над полянката.Пътя свършваше при подобни на бункери артилерийски установки с огромни двойни оръдия Круп инсталирани преди първата световна война и държащи под контрол лежащият под тях пролив Дарданели.Виждаха се южните части на Галиполският полуостров.Скоро достигнахме Троя-вход 15лири +такса паркинг.След кратко разузнаване се насочихме към исторически най-значимият пласт от хилядолетният град т.н.Троя VI-Приамовият град с доста запазени крепостни стени.Много интересни са и руините на Троя I и II- от средата на третото хилядолетие пр.н.е. с характерна кръгла форма.Не особено внушителни руини от римско време допълват картината.За съжаление откритите при разкопките съкровища са изнесени и в музейчето имаше основно снимки.Движението ни на юг беше през зеленчукови градини и маслинови горички.Спускането към залива Едремит е стръмно и живописно.В далечината се виждат планините на остров Лесбос.От тук започна и турската Ривиера.Въпреки че хотелите са нови и приветливи , инфраструктурата изградена , а зеленината екзотична все пак се усеща презастрояването.Достигнахме и град Бергама – наследникът на древният Пергамон.Новият град е застроен върху основите на старият мегаполис така , че исполинските му руини се издигат сред съвременните сгради.Разгледахме древната базилика и се насочихме към акропола.Самият хълм е висок и стръмен и предлага живописни гледки –на изток към язовир, на запад към града.Входът на обекта също се оказа солиден 20лири, /т.е.идентичен с входа на Ефес и Памуккале-без да предлага равностойна атракция/, но пък напливът от туристи беше достатъчно голям!Въпреки че цитаделата е жестоко осакатена при разкопките през XIXв.с демонтирани и изнесени скулптури и цели храмове и останалото носи белезите на античното величие.Разгледахме външно и храмът Асклепион и поехме към Ефес.Измир преминахме транзитно и с голяма скорост , нещо което не е възможно да се направи в 2-3 пъти по-малката София.Интересни са амфитеатралните квартали обхванали стигащите почти до морето хълмове.Само за момент зърнахме и „ситито” с модерни офис сгради.Разбира се около града са групирани рафинерии и други големи заводи.След Измир хванахме магистралата за Айдън и до разклона за Селчук –за около 70км.дадохме 2 лири такса.По пътя за Селчук се издигат скалисти и интересни планини.Самият град е украсен със запазена -разположена на хълм крепост.Потеглихме бързо към Ефес.Цялата околност на големият древен град е покрита с величествени руини.Огромен е и театърът.Възхищение будят старата Целзиева библиотека, запазените антични къщи, тоалетни, гробници, църкви.На връщане към Селчук спирахме да огледаме вече затвореният храм на Афродита – не особено запазен, както и интересната джамия на Иса бей – селджукски паметник от XIIIв.За нощувка решихме да пробваме брегът на север от Кушадасъ.Същият се оказа висок и негостоприемен.Нощувката ни –на открито на полянка за пикници край едно селце беше съсипана от ненаситните комари.
Понеделник.
Сутрешната морска баня ни върна вярата в живота и бодро продължихме към Памуккале.Долината на р.Голям Мендерес е плодородна , с мек климат и очевидно заможни градове и села.Пътят по който се движехме към вътрешността на Анадол си беше 100% магистрала макар да не е обявен за такава.По подобни пътища се движехме около ¾ от около 4000-те навъртяни километри в Турция, въпреки че ,официално магистралите са само няколко.Пътната мрежа е добре изградена и поддържана, така че дупки и неравности не се откриха нито в селищата , нито по най-малките планински междуселски шосета.Маркировките и знаците също са разумно поставени, - не сме имали затруднения с ориентацията.Около 11ч.достигнахме град Денизли – 480000х.жители – според табелката/турските градове имат изписани на табелките освен името, също и населението и надморската височина на селището.Надморската височина е посочена на табелки и на най-високите точки на проходите./.В този град изпитахме известни затруднения докато обменим евро.Оказа се че банковите служители масово не говорят английски, бланките са само на турски и т.н.- с известно задоволство открихме нещо в което турците изглежда са по-изостанали от нас.С известно забавяне поехме към Памуккале.Този природен феномен е зашеметяващ от пръв поглед.Плато с изобилни минерални извори отложили по склоновете около 200 метра висок и около 2 км.дълъг пласт снежно бял варовик.На платото са разположени руините на древният град Хераполис.Водите на изворите преминавайки по канали през прекрасен парк със средиземноморска растителност , покрил голяма част от античния град, се изливат през система от плитки езерца по склоновете и се събират отново в езерата на долният парк.От тук започва и съвременното градче Памуккале.Преди навлизане в снежнобелият пласт един жандарм подсеща посетителите да продължат боси.Скалата има структура която осигурява добро закрепване и въпреки че навсякъде е мокро, не е хлъзгаво.След преминаване на белият пласт, човек попада в райският оазис на горния парк.Има и средновековни руини , но по-интересни безспорно са античните.Хераполис е бил голям балнеологичен център и добре запазените му сгради са изградени с типичен за римляните размах и мощ.Впечатленито с допълва от широката панорама откриваща се към долината.С голямо неудоволствие напуснахме това място и отново през Денизли поехме към ликийското крайбрежие.Източната част на града е живописно разположена под стръмно издигащи се до над два километра скалисти планини.След петдесетина километра през планините, се излиза към високи полета с оскъдна растителност – изворната област на река Даламан.След град Чавдър се отклонихме по селски пътища към градчето Елмалъ.Макар и малки и изолирани селцата са живи и чисти-заобиколени с ябълкови градини.На изток се откри изглед към планина Бей, с красивият скалист конус на първенеца и връх Къзлар сивриси/3070м.н.в./.След преминаване по дига , през цялостно обраслото с тръстика езеро Елмалъ ,започна спускане но изключително живописната долината на р.Акчай към град Фенике на Средиземно море.Скалистите върхове са обрасли почти напълно със стари кичести кедри – пейзажа прилича на японска гравюра.По здрач преминахме през Фенике и поехме на запад.В първата лагуна помолихме пазача да ни допусне да нощуваме и без много думи той ни посочи един навес на плажа, оборудван с маси ,столчета и душ – т.е. всичко от което имахме нужда.
Вторник.
На сутринта поплувахме из бурното средиземно море и освежени се отправихме към град Кале – наследник на древният Мира – родно място на св.Николай.Ликийското крайбрежие е красиво , стръмно и не много населено.Малките крайбрежни долинки , обаче са прилежно обработени и поне половината обработваема площ е покрита с парници.Срещат се бананови горички и големи кактуси с ядливи плодове.Най интересното от останките на град Мира са комплексите от скални гробници, изсечени в меката скала.Има и добре запазен античен театър.След разглеждане на древният град, се отправехме към църквата в която е служил св.Николай , и в която са се съхранявали мощите на светеца до откарването им в град Бари.До църквата има интересен паметник на св.Николай.Има и внушителен паметник на някакъв турски адмирал.Целият център на Кале е красив парк с тропични растения.Поехме назад към Анталия.След живописният град Фенике, преминахме изпълненият с нови хотели Комлуджа.През планинска област обрасла с кедри достигнахме Кемер.Цялата околност е доминирана от красивият скалист връх Тахтали 2366м.н.в. до който се изкачва и лифт.С наближаването на Анталия пейзажът става още по-красив – остри скалисти чуки се извисяват директно от морето до над два километра височина.Магистралата се вие през малкото останало до брега място минавайки през множество тунели.Непосредствено преди Анталия планините отстъпват място на плодородна равнина.Градът е дълъг покрай морето, разраснал се до около милион жители – нов , красив и благоустроен.Особено ме впечатлиха многобройните пешеходни надлези с ескалатори.Притиснати от времето не стигахме до историческият център на града , а поехме на изток към античният театър в Аспендос.В далечината на север от пътя на широк фронт се издигаха подобни на мелнишките земни пирамиди.Подминавайки стар гърбав мост , достигнахме и театъра-една от най-съхранените антични сгради – практически същата каквато и преди 20 века.След толкова античен камънак ,който изгледахме, закономерно си спестихме немалката такса и огледахме театъра само от вън и през прозорците.Макар и септември времето беше горещо.Толкова по- привлекателен ни се стори следващият ни обект-големият водопад на река Манавгат.На няколко километра от едноименният град, всред приятен парк се изливат от 3-4 м.височина водите на изумрудената река.Макар и невисок , водопадът е внушителен поради големият дебит на реката-нещо странно при малката и дължина и водосбор.Към морето реката е плавателна и навлизат лодки.Спътникът ни Теодоси, беше видял табелки за античен град Селефкия и енергично настоя да го посетим.Объркахме пътя и отново излязохме на реката – на 3-4 километра по-нагоре по течението.И тук реката беше красива, имаше бързей , наколни ресторанти и акостиращи по техните кейове лодки.Най накрая напускайки пределите на цивилизацията открихме и град Селефкия.Грамадните кедри криеха добре запазените/до около 10м./антични сгради.На връщане минахме през самият град Манавгат-красиви нови кооперации и хотели, красиви градинки, насадени по главната улица огромни цикаси.Хванахме магистралата за Алания – плажът следващите няколко десетки километри беше широк 100ина метра.Навлязохме в зона с хиляди луксозни хотели.Това продължи до град Алания, където планината отново се среща с морето.На хълмист полуостров е разположена виждащата се от далече голяма крепост.Построена е по времето и по волята на селджукският султан Аладин Кейкубат, чиито конен паметник стои в подножието и.По бърз начин се изкачихме към най-високата част на крепостта – цитаделата.От района на старата селджукска джамия, изгледът към град Алания и целият залив беше очарователен.Хапнахме кактуси и други екзотични плодове, и слязохме към Червената кула – ъглова и най-популярна кула от крепостта.С колата минахме бавно през централният ,подобен на ботаническа градина парк, с акостирали пред него десетки платноходи.Притиснати от времето поехме бързо на запад.Възползвахме се от първото място, от което можахме да слезем от магистралата към плажа и след кратко забуксуване, успяхме да извадим автомобила и опънахме палатките на плажа.Не след дълго обаче се яви жандармерист и ни обясни че след малко ще дойде началникът му , за да изкаже некои съображения.Дойде и офицерът – усмихнат младеж , който ни обясни , че плажът на който сме опънали катуна е собственост на близкият хотел, откъдето възроптали да им ползваме плажа за нашите цели, но нямало проблем да се оттеглим 100м.на запад и да нощуваме.Хапнахме и поместихме шатрите.
Сряда.
На сутринта отново се потопихме в Средиземното море – прекрасно, солено и с големи вълни.Взехме душ и се сбогувахме с морето – предстоеше ни навлизане в Анадолското плато – с посока град Коня.Навлязохме в карстова планинска област – много камъни, малко храсти – красиво,но пустинно.Селищата малки но спретнати.Превалът на Тавърските планини в посока на езерото Бейшехир е висок около 1600м.н.в.На север от него района е доста по-горист и наподобява малко Родопите.Из малките долинки бяха разхвърляни селца от по десетина къщи- нови, с нови джамии и малки, но добре гледани ниви и градини.Хванахме по-планинският път към град Коня – този през Бейшехир.Скоро излязохме на брега на езерото- значително по-голямо от Охридското, но с не така живописни брегове, заобиколено от юг от пожънати ниви.Град Бейшехир е около тридесет хиляден, застроен с красиви блокчета с оживен ,обширен център и крайбрежен парк.Докато Тихомир се опитваше да активира новозакупена карта на Водафон, аз разгледах обстойно градчето.Оказа се,че езерото не е безотточно както изглеждаше на картата , а от него се оттичаше минаващата през града рекичка Канал, вливаща се в други езера преди да изгуби водите си в платото на югоизток от Коня.Това беше и първото ни запознаване с автентичната Турция извън туристическите райони, и определено следва да се кажат добри думи-улици без дупки, добре организирано от светофарите движение, чистота и спокойствие у хората.Същото впечатление се затвърди и от останалите 7-8 селища, в които спирахме за по-дълго време.Потеглехме към Коня , през плодородна област с пожънати ниви.На около 40километра преди града местността започна да става полупустинна – явно излизайки от планините влизахме в типичната екосистема на анадолското плато – разположено на около километър надморска височина , и поради това и с достатъчно суров климат.Тук дори в градските паркове няма и помен от средиземноморските красавици –палмите или други южни растения.Преди Коня спряхме на една височина с панорамен изглед към старата селджукска столица – украсена с нови сгради и със солиден небостъргач за доминанта.По линията на градският трамвай лесно открихме основната туристическа атракция-джамията мавзолей на средновековният духовник ,философ и мистик Мевляна Руми – основоположник на ордена на танцуващите дервиши.Входната такса беше символична, а обекта пълен не толкова с туристи , колкото с вярващи , влизащи в джамията с длани към гърдите и просветлени очи.Пред джамията-в двора има гробници на паши и духовници.Най- святото място е самият саркофаг на Мевляна –намиращ се точно под облицованият с тюркоазен фаянс купол.Около него са саркофазите на много селджукски принцове и духовници.Звучи мевлянска музика и атмосферата е особена.В другият край на джамията е обособена сбирка от ислямски предмети, сервизи, кани, дрехи, прекрасни позлатени корани от селджушките времена и др.Има и малко музейче представящо живота на танцуващите дервиши.След напускането на мавзолея се насочихме към джамията на султан Аладин Кейкубат, без да сме наясно как точно изглежда.Преминавайки покрай красива джамия в османски стил, достигнахме до друга – построена едновременно в средноазиатски стил, но и с барокови елементи.Така се и оказа – че е по-късна сграда.Докато открихме старата джамия на султан Аладин, минахме покрай доста големи и красиви османски джамии.Самата Аладинова джамия не се оказа много забележителна, но разположението и на хълм всред града ни позволи да го разгледаме.Разглеждайки местната порода, установих че за разлика от населението на посетените от нас до този момент места , тези са с видимо по-азиатски черти.След Коня се насочихме към праисторическото селище Чаталхуюк, преминавайки по околовръстното на град Чумра.Входът на обекта е безплатен, но напливът е след – вероятно поради изолираността.Уредника на обекта веднага се превърна в наш гид и ни поведе към първият от двата купола , покриващи разкопаните части-нищожна част от древното селище, което е имало 6-8 хиляди обитатели.Обекта е уникален поради древността му – десетина хиляди години т.е. град два пъти по-стар от пирамидите.Разгледахме и малкото музейче –съхраняващо преди всичко фотохроника на разкопките.Насочвайки се след това на север излязохме на магистралата за град Адана и енергично се насочихме на изток – към планината Аладалар.Пейзажът беше странен – неголеми вулканични конуси се издигаха всред равнината.Полупустиня.На повечето места имаше поливни инсталации и добри царевици и други насаждения, но без поливане тук дори тревата растеше на редки туфи из пясъка.Достигнахме град Ерегли – първото доста занемарено селище, което виждахме.Започна да се смрачава и леко да ръми.Не можахме да видим нищо от планината Болкар, която се издигаше гордо на юг от нас.Навлизайки в планинския проход Киликийски врати, магистралата се превърна в шосе, а тировете станаха безброй.Бавно достигнахме района на град Позанти, откъдето отново тръгва магистрала, но нашият път беше на север към градчето Чамарди и планинския дом Демирказък.За щастие пътят беше добър, и преминавайки през доста села , достигнахме селцето Демирказък и намиращият се в неговият край, и в подножието на планината едноименно хотелче.В непосредствена близост е и бившата хижа , която обаче не функционира.Времето напредваше и ние хапнахме набързо и се оттеглихме по палатките –опънати на плац пред бившата хижа, за въстановяване на силите.
Четвъртък.
Планът ни беше/повлиян от пътеписите на пътешествали преди нас по тези места българи/,да достигнем базов лагер в подножието на северната стена на Демирказък, минавайки през долината Джимбар.Началото на долината се достига за десетина минути по шосето северно от планинарския дом, и няма шанс да се сбърка с нещо друго.Величествени скали стръмно се издигат и бележат с рязка граница същинското начало на планината.Дори от близо планината изглежда като недостъпен масив, но в действителност долините Джимбар , Нарпуз , Дипсиз, Караялак , чрез тесните си ждрела служат за порти на планината при сухо време.На входа на Джимбар ни настигна някакъв местен гид, който имаше ламинирани самоделни карти на планината-все пак най-доброто което виждахме, защото истински карти за жалост не се намират.Настояваше да ни откара с” Нивата” до различни по-високи изходни пунктове, за да си спестим усилията за навлизане в планината.Разбира се не това беше целта ни и продължихме по първоначалния план, през долината/суходолието/ Джимбар.Пътят е много живописен с надвисналите стотици метри над главите ни скали.Цялото дъно на долината е покрито с падали от скалите отломъци, някой с внушителни размери, влачени от реката при вероятно редките ,но очевидни опустошителни наводнения.При огромният наклон и почти пълната липса на растителност тук всеки дъжд се оттича като порой, застрашавайки живота на редките посетители, които са в практическа невъзможност да се покачат някъде.В малко разширение на долината се появява разклон в пътеките.Ние поехме лявата – т.е.по коритото на суходолието към най-тясната и красива част – Джимбарбоаз.На най-тесните участъци, високите стотици метри скали се събират в основата си до под метър.Има големи заклещени каменни блокове не успели да паднат до дъното, както и около четири метров праг , който преодоляхме трудно и то след като изтеглихме раниците с въже.Към края на тесният участък има моменти, в които реката се е всичала под наклон.От тук насетне долината се разшири и стана по-лека за ходене.Като огромни зъби щръкнаха многобройни върхове.Не след дълго изпод камъните се показа поточето и ние се освежихме и запасихме.Видяхме група алпинисти трениращи по отвесите.Достигнахме мястото за къмпиране Текепънар, с импровизирана чешмичка и няколко оградени с камънак места за палатки.След още около час и половина достигнахме следващото място за къмпиране – с прекрасен но и страховит изглед към шестстотинметровата северна стена на Демирказък 3756м.н.в.Хапнахме на бързо и решихме да се пробваме да качим върха, тъй като прогнозата която ни показаха в планинарския дом беше за постепенно влошаване на времето. Теодоси заяви ,че ще почива .Аз и Тихомир се насочихме към премката разположена на изток от върха – вероятно най-лесен вариант за изкачване. Самата премка обаче също се оказа нелесна цел.Преминавайки покрай пресъхналото езеро, започнахме стръмно драпане по сипеите, което в горната си част беше с над 45градусов наклон.Скални пасажи, покрити с тънки пластове неустойчив сипей, заплашващ да ни запрати в избрана от него посока допълнително ни вдигаха адреналина.Възлизайки на премката –около 3300м.н.в. дишах като риба.Гледката която се показа също не настройваше оптимистично.От тази си позиция гордият Демирказък е изграден от гладки плочи под голям наклон-т.е. няма място за погрешни стъпки.Качихме още стотината метра денивелация по сипея и достигнахме до скалните пасажи.Прецених ,че риска всичко това да свърши зле е неприемлив и прекратих изкачването.Особено притиснително ми се виждаше слизането.Както е казал класика –едно е да искаш , друго да можеш и трето и четвърто да го направиш.На премката направихме дълга почивка и обстойно разглеждане на планината.Прекрасно море от остри доломитови чуки се разстилаше пред нас.Пространството между тях беше покрито с натрошена скална маса-огромни стръмни сипеи.Изкачването на който и да било връх или траверс по което и да е от билата пред нас изглеждаше невъзможен за хора с нашата подготовка и екипировка.Леко заслизахме надолу по сипея, където ненадейно се срещнахме с Теодоси, променил първоначалното се намерение и решил да си пробва късмета за върха – въпреки напредналия час.Естествено се опитахме да го вразумим, но както е известно това е невъзможна мисия.След благополучното достигане на базовия лагер, опънахме палатки, завързахме контакти с двете овчарчета/чрез подкупването им с купени в България, турски бисквити/, а нашите нови приятели ни заведоха до изворчето от което те черпеха вода-на около половин километър.До него беше и бараката където те живееха с родителите си, както и помещенията за животните.До изворът беше стария чобанин- който особено след като разбра че сме булгари , а не алмани/немци/-обичайното подозрение за всички чужденци, скочи в кладенеца да ни налее вода.Водата беше с подозрително качество, но тъй като все пак животните нямаха достъп до нея , а и нямаше по-добра в района се измихме и запасихме.Хапнахме и легнах пред палатката.Не след дълго слънцето се скри и температурите рязко паднаха.Видяхме светлината от челника на нашият съидейник ,слизаща по сипея и поуспокоени загледахме как овчарчетата събират овцете за нощуване гонейки ги с размахване на найлонови пликове.Енергичните малчугани си правеха родео с овните, обяздиха всички овце и тичаха като стрели из камънака.На другият ден видяхме заритана и футболната им топка използвана на най-странното възможно игрище.Самите овце изглеждаха изключително добре на фона на мижавата тревичка в околността.Легнахме рано с цел събиране на сили за следващия ден.
Петък.
На сутринта обобщихме опита си дотук и съответно плановете.Теодоси се беше изкачил по-нагоре, но също докладва за неприемлив риск.Суровият вид на прекрасният ,огрян от изгряващото слънце Демирказък, попари и последните ми уклони към героизъм.Такъв липсваше и у съидейниците и решихме да се опитаме да превалим някак си към по-туристическата и предполагаемо по-лека част на планината – платото Йедигьолер-седемте езера.Поехме нагоре по долината Джимбар и в района на пресъхващото езеро Дипсизгьол огледахме стената от върхове пред нас.По карта излизаше че просто трябва да превалим през прохода Чагал – разположен между върховете Бешпармак сивриси и Чагалин баши, и да слезем в района на Бююк гьол.На терен обаче прохода Чагал се оказа един цепкол покрит от 60-70 метров фирнов език под 60градусов наклон.Едва ли някога местните са ползвали тези „проходи”.След известно драпане по замръзналия стръмен дребнокаменен сипей, се насочихме към нова цел- прохода Илдиз на север, след което с преминаване през проход Чагалин да се достигне платото.С доста зор се изкачихме до премката и надникнахме в долината на североизток.Пътят който ни предстоеше към прохода Чагалин , също не изглеждаше добре-скални жандарми и стръмни сипеи с отлични предпоставки за травматизъм.Прецених състоянието си/седем месеца след пластика на кръстна връзка на коляното/, като несъвместимо със заобикалящата реалност и реших да преустановя участие в експедицията в Аладалар.Информирах моите съидейници за решението си да се оттегля през долината Нарпуз и се уговорихме да се чакаме вечерта на следващия ден на колата.Внимателно , поради натрупващата се умора се върнах на кошарата при извора.След малки подаръчета за овчарчетата повтарящи почтително „болгар” ,се насочих отново към премката под Демирказък – пътят за съседната долина Нарпуз.Дълго се любувах на суровата красота на тази планинска пустиня.Виждаше се относително добра пътека през прохода Апишкар –между Демирказък и Кючук Демирказък – водеща към мястото Арпалък, до което достига и черен планински път за офроуд автомобили.Слизането към долината Нарпуз е по-лесно отколкото към Джимбар-един огромен сипей, почти без скални пасажи.След спускането в дъното на долината теренът позволява дори да се поддържа темпо на придвижването.Около средата на долината се появява бленда-тесен и красив каньон,при който имаше раздвояване на редките каменни пирамидки.След кратко изследване левият път през праговете на самото суходолие ми се видя по-неприемлив и запълзях по козята пътечка в дясно внимателно закрепвайки се на стъпките на тридесетина метра над дъното на дола.След преодоляване на каньона се върви по мощни чакълни наслаги, почти до следващия каньон –бележещ края на долината.Тук в далечината се провидя път и тези прояви на цивилизация в тази ситуация ми се понравиха.В ждрелото имаше водохващане , а част от водата изтичаше като поточе, което е наистина радващо сетивата.Освежих се и разгледах тази величествена порта на планината всред която се намирах.Излизайки от ждрелото пред мен се ширна красив и населен палатков лагер разположен на малко плато между планинските зъбери и долината-Сокулупънар.Имаше много чужденци, както и турски младежи- вероятно студенти.Поляната на лагера е в отлично състояние-косена и поливана, както и санитарния възел.Показаха ми място за моята палатка и тъй като вече свечеряваше а и бях уморен, не взех участие в лагерния живот, въпреки поканите за чай от страна на любезните турски туристи.
Събота.
Планът ми за този ден беше да се насоча към долината Емли и да достигна максимално близо до вероятно най-красивия връх в планината Калди 3688м.н.в.Поразпитах персонала на лагера за пътя и евентуално времетраенето на излет из долината Емли, но както повечето турци и тези бяха прекалено отзивчиви- едновременно , енергично и на турски , с обилни ръкомахания ми разясниха ситуацията, така че аз реших просто да вървя известно време в едната посока с разчет да се върна около 14-15ч.и да зачакам съидейниците, които очевидно нямаше как да не минат през лагера.Поех бодро по лекият път –без особени денивелации, минаващ в подножието на скалното начало на планината и явяващ се нещо като околовръстно.Имаше рехава, но достатъчна за добро време червена маркировка, а и самата пътека беше ясна.На изхода на долината Караялак има и интересни причудливи скали.Без затруднения достигнах кошарата Езневит, разположеното до нея място за къмпиране.Има хубава чешма, и изобщо се срещат чешми в този нисък пояс на планината.Гледката е хубава към обширната и доста населена долина на река Ечемиш.На общия сивкав фон на камъните/чакъл покрива всичко наоколо/и рехавата тревица,градчетата и селцата приличат на оазиси, както и отвоюваните с много труд обширни овощни градини и ниви.От Езневит започва постепенно спускане към долината Емли, която за разлика от останалите си посестрими е доста по-обширна , дълбока и обрасла с кедрови гори.Отворена широко на югозапад тя е и много повече повлияна от близостта на Средиземно море.Слязох на дъното на долината и продължих нагоре.Красавецът Калди беше забулен с облаци, както и останалите не много по-различни от него исполини в горната част на долината.И тук премките бяха разположени над 3-те километра , и нямаше лесни подходи да се отиде към съседни долини , и специално към платото Едигьолер.Понеже облаците се групираха с недвусмислено намерение да ме навалят сериозно, реших да си го спестя , ако е възможно и взех бърз курс към Сокулупънар.На палатката пристигнах около 14.30ч.и зачаках съидейниците, да се появят откъм вътрешността на планината.Аз не просто чаках ,а и постепенно довърших военновременните запаси от врачанска ракия, като компания ми правеше подпийнала немкиня ,придружена от млад многофункционален левент , който слушайки информацията ми за планината постепенно се отчайваше , че ще може да преведе тази особа до красивите водопади в южната гориста и влажна част на Аладалар.Около час преди стъмване- времето необходимо за достигане на планинския дом Демирказък , аз оставих наставления в лагера да се обясни на моите спътници, че съм отишъл към колата , и поех натам по земният път.Не съм допускал ,че те може да са преминали по-рано през лагера в Сокулупънар, но изглежда точно това се беше случило, защото на влизане в селцето Демирказък видях два познати силуета, да вървят насреща ,произвеждайки високи ,членоразделни и недружелюбни звуци на български език.Оказа се , че даже докато тръгвали да ме търсят им налетели служители на парка и им събрали такса за нощуването в района.Получи се малко тягосна ситуация на не за дълго.Спахме в хотелчето при прилични условия и цена 25лири на калпак.
Неделя.
На сутринта се сбогувахме с Аладалар и поехме на север към Кападокия. Пътищата бяха дори повече от добри-магистрали кръстосваха тези малки градчета и села-явно в очакване на туристически бум.Първа цел ни беше най-големият подземен град –този при селището Деринкую.За жалост поради края на рамазанския пост обекта щеше да отвори чак на обяд, както и съседният подземен град Каймакли.С неудоволствие направихме компромис и поехме на север към центъра на кападокийския уондърленд Гьореме.С наближаване на областния център Невшехир настъпи промяна в терена и той стана „кападокийски”-причудливи скали и вкопани в тях древни жилища.Интересна в Невшехир е старата част –амфитеатрално разположена по увенчан със стара крепост хълм, но всичко това се губи в бързо разрастващите се нови квартали на града.Наближавайки градчето Ючхисар, отдалеч съзряхме неговата сюрреалистична двойна скала-цялата разпробита от проходи и помещения.От върха на скалата пред нас се ширна невъобразима картина –градчето произлязло от и разширило се концентрично покрай скалата, населявайки и по-малките скални феномени, заобиколено от ерозирани долини с бели и розови „мелове”.В далечината се виждаше и Гьореме с неговите чудеса, а по-далеч на север се простираше това което отпосле разбрахме , че е платото при Зелве и Чаушин.Избрахме и закупихме евтини сушени кайсии и захаросани дуди от огромното изобилие плодове ,мамещо туристите.В Гьореме се отправихме към т.н.”Музей под открито небе”- скалистите склонове на един хълм – целите в издълбани църквички, трапезарии и други помещения обитавани в миналото от духовници и миряни.Това е началото на интересен каньон , целият украсен със скални жилища.Интересен е и пътя между Гьореме и музея – осеян със причудлви оформени за жилища скални кули.В долината на дясно кулите бяха с островърх покрив от по-твърда скала, пазеща по-меките пластове отдолу.Входът на музея на скалните църкви беше 20лири , за най-запазената църква имаше отделно плащане, но всичко това не ни спаси от огромен наплив.С дебнене на сгодни моменти все пак огледахме всички църкви – някой с добре запазени стенописи от времето на Боянската църква.След музея се пръснахме индивидуално из камънака-кой каквото си хареса.Събрахме се на колата и потеглихме към Зелве-вероятно най-впечатляващите от всички невероятни групи скални феномени в региона.Още от далеч, се вижда как целият склон на платото се състои от хиляди земни пирамиди, а в равнината до платото се издигат групи скални кули с остри „шапки” от твърда скала.Около всичко това е разхвърлян туристически битак с невъобразима пъстрота , но и безбожно раздути цени-какво да се прави топ атракция. След Зелве потеглихме към град Аванос-център на занаятите и особено на грънчарството в района.През града преминава пълноводната и чиста река Казълирмак, която наистина извира далече на североизток във влажните Понтийски планини ,но чак толкова вода насред анадолските степи не очаквах.Огледахме високите деснобрежни квартали със старите грънчарски ателиета, закупихме зеленчуци и други храни и се ориентирахме към търсене на бивак.Решихме да потеглим на изток по течението на реката по пътя за Кайсери.Пътьом разгледахме стар кервансарай от XIIIв. – красив комплекс от сгради със солидна преживяла вековете направа и план идентичен с десетките запазени до наши дни селджукски „мотели”.Крепост отвън и предоставящ удобства и дори уют на ползвалите го през вековете пътници, днес джамията на този обект е превърната в зала за танци на въртящите се дервиши.Цената от 25евро обаче направо ни изпари желанието и изобщо не се пазарихме за някаква промоция. Отклонихме се от главният път и поехме по земен път през многобройните в района лозя към реката.На вторият опит успяхме да намерим полянка надвиснала над р.Казълирмак и там къмпирахме.
Понеделник.
На сутринта се насочихме към Йозконак – селище до което преди двадесетина години местен жител случайно открил подземен град.Преминахме реката при село Саръхъдър и кацнахме рано рано пред билетния център на подземния град-8 лири.Бяхме първи и единствени посетители.Този град , както вероятно и другите подземни, представлява издълбано в меката скала скривалище на две нива с около десетина помещения свързани с прокопани тесни коридори и заложени тук там огромни овални камъни които са изтиквани при опасност да затварят проходите.Не изглежда много надеждно за защита , да не говорим за психологическият момент -да се криеш в миша дупка откъдето можеш да бъдеш изкаран с някоя мощна димка.След Йозконак отново се върнахме в Аванос и в едно интернет кафе видяхме прогнозата за времето за Ерджияс-не съвсем обнадеждаваща.Решихме да довършим разглеждането на Кападокия , и се насочихме към Юргюп.На път за там попаднахме и на самата долина Зелве - троен каньон в който доскоро се е разполагало изселеното едноименно село.По пътя натам човек се натъква на невъобразима гора от причудливи скали с форми на камили , хора и т.н.-всичко това налазено от щракащи с апарати азиатци.Въпреки че чудесата нямаха край, и всяка част от тях пренесена някъде другаде ,моментално би се превърнала в популярен обект, като съвкупност вече започнахме да се пресищаме от камънак.Затова седнахме да опитаме турският чай на типични турски миндерлъци, а малко след това се поглезихме с местният специалитет –кападокийската пица „гьозлеме”- голяма оба изпечена на поставена върху огнището метална полусфера, с плънка от спанак, варени картофи, сирене и лют пипер.Всичко беше вкусно и поднесено с усмивка-това се оказва лесно постижимо за турците, защото от десетките човеци, които сме питали за нещо, купили сме нещо или просто сме се попазарили, нямаше нито един който да не е любезен и усмихнат.Разглезени от чудеса подминахме бързо Юргюп и след кратко спиране в комплекс от скални църкви достигнахме Ортахисар.Както Ючхисар и този град е развит около стърчаща на центъра му скала ,но местната е по-тясна и висока.Освен това този град е по-голям и интересен, с новоизградени хотелчета, а скалата му е безплатна.На връщане влязохме в работилница за изделия от полускъпоценни камъни добивани в района – основно оникс.Оттегляйки се към колата видяхме надпис „Бозаджи” и в желанието си да опитаме местната боза се оставихме любезната домакиня да ни настани на миндерлъци , и зачакахме бозата.Как сме се разбрали не знам , но скоро установихме , че жената се готви да ни връчи наргилета, а всичките ни опити да обясним какво е боза пропаднаха безславно.Явно по тези краища бозата не е част от бита, въпреки че ние традиционно я свързваме с турската кухня.При нови опити през следващите дни, никой не можа да зацепи какво е това боза.По същият начин кафето и баклавата също се оказаха екзотика, но все пак се намираха тук там.След Ортахисар поехме към Кайсери.Времето не беше съвсем добро и изобщо не можахме да видим доминантата на централен Анадол – вулкана Ерджияс.Кайзери е милионен град в строителен бум.Слава богу и този град е разумно проектиран с широки транспортни артерии и нормален трафик.Из него хвърчат нови трамваи ,а достъпът до спирките е организиран като в едно надземно метро.Впечатлява стадиона на Кайзериспор-огромно и модерно съоръжение.В центъра на разрасналия се град е старата цитадела-страховита крепост с многобройни кули от тъмен камък.До нея е ограден с крепостни стени квартал- пешеходна зона с многобройни магазини – особено впечатляват месарските с огромни тежащи десетки килограми колбаси.Има и голяма почти колкото Капалъчарши покрита чаршия.Заслужава да се отбележи и централната джамия и няколко хамами.От тук поехме към ски центъра Ерджияс разположен на около 2200м.н.в.Паркирахме пред долна лифтена станция ,и веднага започнахме да се навличаме, поради негостоприемното настроение на планината-силен вятър, дъжд и суграждица.Заредихме максимално вода от чешмата пред един от хотелите, - по-нагоре не открихме други водоизточници , и поехме по пътя покрай лифта.От горе ни викаха и свиркаха, но от междинната станция нагоре лифта не работеше и ние останахме сами с планината.До горна лифтена се изкачихме по земният път за около 2.5часа.Разгледахме района и закономерно потърсихме спасение от природните стихии в рушаща се сграда –вероятно бивша хижа или заслон в непосредствена близост да горна лифтена станция.Сместихме палатките в голямото помещение, поукрепихме капаците на прозорците и след вечеря цепнахме по една йениракъ , за късмет.
Вторник.
Както пише по книгите, атаката на Ерджияс започнахме рано.Все още видимостта беше добра и пред нас се изправи премененият в снежна премяна вулкан.Изкачването водехме по най-лекият маршрут –източното ребро , но макар и лек пътя си изисква известно натоварване.На почивките бяхме възнаграждавани с хубави гледки.Така спокойно достигнахме голямата скала препречваща ръба-най-проблемният момент при изкачването.След кратка почивка започнахме подсичането на заледения склон, като аз си спестих слагането на котките , и за изкачването пикела ми даваше необходимата стабилност.Въпреки това на превала след скалата възлязох уморен-вероятно все пак се чувства и надморската височина – всички ние поставяхме личен височинен рекорд 3900м.н.в.Пътят нагоре до трекерския връх не е много , и бързо го скочихме.За изкачване на иглите не съм и помислял, знаейки предварително какво представляват.Стиснахме си ръцете, починахме и внимателно заслизахме.Липсата на котки без малко да ми изиграе лоша шега-едва не слязох по спешност по ледника надолу, но овреме се задържах с пикела.След преминаването на скалата слизането вече не беше проблем – любувахме се на играта на вятъра с облаците под краката ни.Бързо събрахме палатките и заслизахме към колата с идея да отидем на ниско и топло място.Беше късен следобед , не успяхме да преминем много бързо Кайзери, и желанието за нощувка ни свари в градчето Боазлиан, на път за старата хетска столица Хатуша.Намерихме малко позападнало хотелче, и след необходимото ни хигиенизиране излязохме из градеца- чист , спокоен и уютен.Закупихме си скъпа бира , от оскъдният набор скъп наличен алкохол, и отпразнувахме кулминацията на експедицията.
Сряда.
На път за Хатуша, минахме транзит Йозгат и превалихме към Боазкале-нищожният наследник на старата хетска столица.От уредника разбрахме че обекта е огромен и се обхожда с автомобил.Билета е 5лири и включва и Язълъкая –място което в началото не асоциирахме с нищо.Крепостната стена на Хатуша е 7 километра., като из него се вие шосето, с изградени малки паркинги пред най-интересните обекти.Има възстановен сегмент от стените за онагледяване на древното величие.Обиколката започна с грандиозен храмов комплекс изграден от огромни камъни.В него е разкрит и голям каменен блок от синьо-зелен минерал –дар от египетски фараон-династическите бракове между хетската и египетската държава не се били рядкост през второто хилядолетие преди н.е.Други запомнящи се обекти са крепостните порти-Лъвска, Кралска и т.н.-циклопски строежи от 30-40тонни каменни блокове.Интересен е и седемдесетметровият тунел под крепостната стена използван да прекарват оттам посланиците на други страни внушавайки им респект към могъществото на хетският цар.Накрая разгледахме и цитаделата с царският дворец-постройки от края на хетското могъщество-XIII- в.пр.н.е.Отскочихме и до Язълъкая –оказа се най-големият хетски култов комплекс – две естествени камери в скалите, украсени с многобройни релефи, включително прочутата редица от хетски богове на подземния свят.Поради напредването на времето поехме към Анкара.За жалост този град се оказа и най-голямото ни разочарование в Турция.От изток хълмовете са покрити с неприветливи бедняшки квартали.Такива се разполагаха дори в самото сърце на града-древната цитадела.Градът не е лесен за ориентиране, а ние не разполагахме с карта или GPS.Изглежда много малко от хората са наистина местни , защото се оказа че всички които питахме не знаеха пътя към ключови обекти в града, и единствено можеха да ни посъветват да вземем такси и да караме след него.Все пак след доста лутане се покачихме на крепостта и оттам сглобихме картинката.Видях музея на Анатолийските цивилизации и се насочихме натам.След още кратко лутане успяхме да влезем.А музея се заслужава-уникална съкровищница на богатствата на тези земи-една от люлките на цивилизацията-от предисторията/Чаталхуюк/, през безценни артефакти на хети, фриги, урарти, до гърци и римляни-естествено гърците подценени и омаловажени.След музея решихме да разгледаме и мавзолея на Ататюрк, но за жалост не можахме да открием бързо мястото където беше паркирана колата/връщахме се по стъпките си до цитаделата/, а и след това не можахме много сполучливо да оцелим обекта , така че когато все пак се изправихме пред входа бяха минали няколко минути след 17ч. и жандармериста без грам разбиране ни остави само да гледаме разхождащите се вътре из парка и огромния комплекс народ.На измъкване от Анкара видяхме и доста красиви и модерни сгради , но поне за мен това не е представителният град на Турция.Към Истанбул, хванахме стария път-също с характеристики на магистрала.По пътя взехме пъпеши и на смрачаване се спуснахме до един язовир на петдедесетина километра на север от Анкара, където и бивакувахме.
Четвъртък.
У моите спътници надделя чувството за изпълнена мисия , което в допълнение с носталгията предопредели да шунтираме интересни обекти като Шафранболу ,Изник/Никея/, и Бурса и да поемем директно към Истанбул.Тази област от пътя напомня по природата си на България.Известно сходство има дори в архитектурата и все пак за жалост прилича на една по-уредена България.След град Болу следва кратко изкачване по мъгливият едноименен хребет , последван от стръмно но живописно спускане.Накъде в ниското се вижда новата магистрала, спестила с тунелите си доста от красотата на мястото.Всъщност хребета Болу , явявайки се част от Понтийските планини представлява част от „рамката” на Анадолското плато, излизайки от което ние се върнахме в субтропика при новопоявилите се палми и туи.След пресичането на Сакария минахме по северният бряг на красивото и немалко езеро Сапанджа.Оттук до град Измит на мраморно море беше една крачка , а това на практика е и началото на мегаполиса Истанбул.След бързо , но немалко каране се озовахме на „стария” мост на Босфора.Морето определено дава страшно много на един град-още повече на Истанбул с неговото уникално разположение-за което разбира се е писано много.Това обаче което ме впечатли е модернизирането –изграждането на нови и красиви сгради-част от тях небостъргачи.С колата влязохме през крепостните стени на стария град и паркирахме на около километър от Капалъ чаршия.Нямахме много време , а и този град определено трябва да се опознае с многократни посещения.Минахме набързо през чаршията/съоръжение от 1461г.-използвано и до днес-/, и през древния цирк , с поставени обелиск и колони, влязохме в джамията на султан Ахмед-величествен и просторен храм.От там през парка отидохме пред храма Света София.Входът и обаче беше 20лири и предпочетох да ги дам в близкият дворец Топкапъ сарай-султанска резиденция от началото на империята до „перестройките” през XIX в.Красивият комплекс от сгради, кьошкове ,паркчета , езерца е разположен на един от седемте хълма на древния Константинопол, откривайки прелестни гледки към Босвора , Златния рог и целият пъстър и многолик град.Експозицията на султанската съкровищница е изключително любопитна и интересна.Освен троновете, инкрустирани оръжия, накити ,сервизи, ордени ,кошници със скъпоценни камъни , особено вълнуващи са светите реликви-черепа и ръката на Йоан Кръстител,косми , зъби, отпечатъци и какво ли не от пророка Мохамед, мечовете и лъка на последния , както и мечовете на четирите праведни халифи, части от камъка на Кааба-съхраняван в огромна златна буца, ключовете, фризове и други части от постройката на Кааба.След разглеждането на Топкапъсарай минах покрай също богатия археологически музей, и пресичайки по моста Златния рог отидох към кула Галата и улица Истиклял, но притискан от времето забързах за срещата със спътниците ми.На свечеряване потеглихме от Истанбул-този път хванахме магистралата , осигурила ни бързо излизане от огромния град.Почти нищо не видяхме до границата , която преминахме бързо.По сред нощ благополучно се прибрахме по домовете си изпълнени с куп впечатления.
Неделя.
На другата сутрин решихме да огледаме панорамата от хълмовете над полянката.Пътя свършваше при подобни на бункери артилерийски установки с огромни двойни оръдия Круп инсталирани преди първата световна война и държащи под контрол лежащият под тях пролив Дарданели.Виждаха се южните части на Галиполският полуостров.Скоро достигнахме Троя-вход 15лири +такса паркинг.След кратко разузнаване се насочихме към исторически най-значимият пласт от хилядолетният град т.н.Троя VI-Приамовият град с доста запазени крепостни стени.Много интересни са и руините на Троя I и II- от средата на третото хилядолетие пр.н.е. с характерна кръгла форма.Не особено внушителни руини от римско време допълват картината.За съжаление откритите при разкопките съкровища са изнесени и в музейчето имаше основно снимки.Движението ни на юг беше през зеленчукови градини и маслинови горички.Спускането към залива Едремит е стръмно и живописно.В далечината се виждат планините на остров Лесбос.От тук започна и турската Ривиера.Въпреки че хотелите са нови и приветливи , инфраструктурата изградена , а зеленината екзотична все пак се усеща презастрояването.Достигнахме и град Бергама – наследникът на древният Пергамон.Новият град е застроен върху основите на старият мегаполис така , че исполинските му руини се издигат сред съвременните сгради.Разгледахме древната базилика и се насочихме към акропола.Самият хълм е висок и стръмен и предлага живописни гледки –на изток към язовир, на запад към града.Входът на обекта също се оказа солиден 20лири, /т.е.идентичен с входа на Ефес и Памуккале-без да предлага равностойна атракция/, но пък напливът от туристи беше достатъчно голям!Въпреки че цитаделата е жестоко осакатена при разкопките през XIXв.с демонтирани и изнесени скулптури и цели храмове и останалото носи белезите на античното величие.Разгледахме външно и храмът Асклепион и поехме към Ефес.Измир преминахме транзитно и с голяма скорост , нещо което не е възможно да се направи в 2-3 пъти по-малката София.Интересни са амфитеатралните квартали обхванали стигащите почти до морето хълмове.Само за момент зърнахме и „ситито” с модерни офис сгради.Разбира се около града са групирани рафинерии и други големи заводи.След Измир хванахме магистралата за Айдън и до разклона за Селчук –за около 70км.дадохме 2 лири такса.По пътя за Селчук се издигат скалисти и интересни планини.Самият град е украсен със запазена -разположена на хълм крепост.Потеглихме бързо към Ефес.Цялата околност на големият древен град е покрита с величествени руини.Огромен е и театърът.Възхищение будят старата Целзиева библиотека, запазените антични къщи, тоалетни, гробници, църкви.На връщане към Селчук спирахме да огледаме вече затвореният храм на Афродита – не особено запазен, както и интересната джамия на Иса бей – селджукски паметник от XIIIв.За нощувка решихме да пробваме брегът на север от Кушадасъ.Същият се оказа висок и негостоприемен.Нощувката ни –на открито на полянка за пикници край едно селце беше съсипана от ненаситните комари.
Понеделник.
Сутрешната морска баня ни върна вярата в живота и бодро продължихме към Памуккале.Долината на р.Голям Мендерес е плодородна , с мек климат и очевидно заможни градове и села.Пътят по който се движехме към вътрешността на Анадол си беше 100% магистрала макар да не е обявен за такава.По подобни пътища се движехме около ¾ от около 4000-те навъртяни километри в Турция, въпреки че ,официално магистралите са само няколко.Пътната мрежа е добре изградена и поддържана, така че дупки и неравности не се откриха нито в селищата , нито по най-малките планински междуселски шосета.Маркировките и знаците също са разумно поставени, - не сме имали затруднения с ориентацията.Около 11ч.достигнахме град Денизли – 480000х.жители – според табелката/турските градове имат изписани на табелките освен името, също и населението и надморската височина на селището.Надморската височина е посочена на табелки и на най-високите точки на проходите./.В този град изпитахме известни затруднения докато обменим евро.Оказа се че банковите служители масово не говорят английски, бланките са само на турски и т.н.- с известно задоволство открихме нещо в което турците изглежда са по-изостанали от нас.С известно забавяне поехме към Памуккале.Този природен феномен е зашеметяващ от пръв поглед.Плато с изобилни минерални извори отложили по склоновете около 200 метра висок и около 2 км.дълъг пласт снежно бял варовик.На платото са разположени руините на древният град Хераполис.Водите на изворите преминавайки по канали през прекрасен парк със средиземноморска растителност , покрил голяма част от античния град, се изливат през система от плитки езерца по склоновете и се събират отново в езерата на долният парк.От тук започва и съвременното градче Памуккале.Преди навлизане в снежнобелият пласт един жандарм подсеща посетителите да продължат боси.Скалата има структура която осигурява добро закрепване и въпреки че навсякъде е мокро, не е хлъзгаво.След преминаване на белият пласт, човек попада в райският оазис на горния парк.Има и средновековни руини , но по-интересни безспорно са античните.Хераполис е бил голям балнеологичен център и добре запазените му сгради са изградени с типичен за римляните размах и мощ.Впечатленито с допълва от широката панорама откриваща се към долината.С голямо неудоволствие напуснахме това място и отново през Денизли поехме към ликийското крайбрежие.Източната част на града е живописно разположена под стръмно издигащи се до над два километра скалисти планини.След петдесетина километра през планините, се излиза към високи полета с оскъдна растителност – изворната област на река Даламан.След град Чавдър се отклонихме по селски пътища към градчето Елмалъ.Макар и малки и изолирани селцата са живи и чисти-заобиколени с ябълкови градини.На изток се откри изглед към планина Бей, с красивият скалист конус на първенеца и връх Къзлар сивриси/3070м.н.в./.След преминаване по дига , през цялостно обраслото с тръстика езеро Елмалъ ,започна спускане но изключително живописната долината на р.Акчай към град Фенике на Средиземно море.Скалистите върхове са обрасли почти напълно със стари кичести кедри – пейзажа прилича на японска гравюра.По здрач преминахме през Фенике и поехме на запад.В първата лагуна помолихме пазача да ни допусне да нощуваме и без много думи той ни посочи един навес на плажа, оборудван с маси ,столчета и душ – т.е. всичко от което имахме нужда.
Вторник.
На сутринта поплувахме из бурното средиземно море и освежени се отправихме към град Кале – наследник на древният Мира – родно място на св.Николай.Ликийското крайбрежие е красиво , стръмно и не много населено.Малките крайбрежни долинки , обаче са прилежно обработени и поне половината обработваема площ е покрита с парници.Срещат се бананови горички и големи кактуси с ядливи плодове.Най интересното от останките на град Мира са комплексите от скални гробници, изсечени в меката скала.Има и добре запазен античен театър.След разглеждане на древният град, се отправехме към църквата в която е служил св.Николай , и в която са се съхранявали мощите на светеца до откарването им в град Бари.До църквата има интересен паметник на св.Николай.Има и внушителен паметник на някакъв турски адмирал.Целият център на Кале е красив парк с тропични растения.Поехме назад към Анталия.След живописният град Фенике, преминахме изпълненият с нови хотели Комлуджа.През планинска област обрасла с кедри достигнахме Кемер.Цялата околност е доминирана от красивият скалист връх Тахтали 2366м.н.в. до който се изкачва и лифт.С наближаването на Анталия пейзажът става още по-красив – остри скалисти чуки се извисяват директно от морето до над два километра височина.Магистралата се вие през малкото останало до брега място минавайки през множество тунели.Непосредствено преди Анталия планините отстъпват място на плодородна равнина.Градът е дълъг покрай морето, разраснал се до около милион жители – нов , красив и благоустроен.Особено ме впечатлиха многобройните пешеходни надлези с ескалатори.Притиснати от времето не стигахме до историческият център на града , а поехме на изток към античният театър в Аспендос.В далечината на север от пътя на широк фронт се издигаха подобни на мелнишките земни пирамиди.Подминавайки стар гърбав мост , достигнахме и театъра-една от най-съхранените антични сгради – практически същата каквато и преди 20 века.След толкова античен камънак ,който изгледахме, закономерно си спестихме немалката такса и огледахме театъра само от вън и през прозорците.Макар и септември времето беше горещо.Толкова по- привлекателен ни се стори следващият ни обект-големият водопад на река Манавгат.На няколко километра от едноименният град, всред приятен парк се изливат от 3-4 м.височина водите на изумрудената река.Макар и невисок , водопадът е внушителен поради големият дебит на реката-нещо странно при малката и дължина и водосбор.Към морето реката е плавателна и навлизат лодки.Спътникът ни Теодоси, беше видял табелки за античен град Селефкия и енергично настоя да го посетим.Объркахме пътя и отново излязохме на реката – на 3-4 километра по-нагоре по течението.И тук реката беше красива, имаше бързей , наколни ресторанти и акостиращи по техните кейове лодки.Най накрая напускайки пределите на цивилизацията открихме и град Селефкия.Грамадните кедри криеха добре запазените/до около 10м./антични сгради.На връщане минахме през самият град Манавгат-красиви нови кооперации и хотели, красиви градинки, насадени по главната улица огромни цикаси.Хванахме магистралата за Алания – плажът следващите няколко десетки километри беше широк 100ина метра.Навлязохме в зона с хиляди луксозни хотели.Това продължи до град Алания, където планината отново се среща с морето.На хълмист полуостров е разположена виждащата се от далече голяма крепост.Построена е по времето и по волята на селджукският султан Аладин Кейкубат, чиито конен паметник стои в подножието и.По бърз начин се изкачихме към най-високата част на крепостта – цитаделата.От района на старата селджукска джамия, изгледът към град Алания и целият залив беше очарователен.Хапнахме кактуси и други екзотични плодове, и слязохме към Червената кула – ъглова и най-популярна кула от крепостта.С колата минахме бавно през централният ,подобен на ботаническа градина парк, с акостирали пред него десетки платноходи.Притиснати от времето поехме бързо на запад.Възползвахме се от първото място, от което можахме да слезем от магистралата към плажа и след кратко забуксуване, успяхме да извадим автомобила и опънахме палатките на плажа.Не след дълго обаче се яви жандармерист и ни обясни че след малко ще дойде началникът му , за да изкаже некои съображения.Дойде и офицерът – усмихнат младеж , който ни обясни , че плажът на който сме опънали катуна е собственост на близкият хотел, откъдето възроптали да им ползваме плажа за нашите цели, но нямало проблем да се оттеглим 100м.на запад и да нощуваме.Хапнахме и поместихме шатрите.
Сряда.
На сутринта отново се потопихме в Средиземното море – прекрасно, солено и с големи вълни.Взехме душ и се сбогувахме с морето – предстоеше ни навлизане в Анадолското плато – с посока град Коня.Навлязохме в карстова планинска област – много камъни, малко храсти – красиво,но пустинно.Селищата малки но спретнати.Превалът на Тавърските планини в посока на езерото Бейшехир е висок около 1600м.н.в.На север от него района е доста по-горист и наподобява малко Родопите.Из малките долинки бяха разхвърляни селца от по десетина къщи- нови, с нови джамии и малки, но добре гледани ниви и градини.Хванахме по-планинският път към град Коня – този през Бейшехир.Скоро излязохме на брега на езерото- значително по-голямо от Охридското, но с не така живописни брегове, заобиколено от юг от пожънати ниви.Град Бейшехир е около тридесет хиляден, застроен с красиви блокчета с оживен ,обширен център и крайбрежен парк.Докато Тихомир се опитваше да активира новозакупена карта на Водафон, аз разгледах обстойно градчето.Оказа се,че езерото не е безотточно както изглеждаше на картата , а от него се оттичаше минаващата през града рекичка Канал, вливаща се в други езера преди да изгуби водите си в платото на югоизток от Коня.Това беше и първото ни запознаване с автентичната Турция извън туристическите райони, и определено следва да се кажат добри думи-улици без дупки, добре организирано от светофарите движение, чистота и спокойствие у хората.Същото впечатление се затвърди и от останалите 7-8 селища, в които спирахме за по-дълго време.Потеглехме към Коня , през плодородна област с пожънати ниви.На около 40километра преди града местността започна да става полупустинна – явно излизайки от планините влизахме в типичната екосистема на анадолското плато – разположено на около километър надморска височина , и поради това и с достатъчно суров климат.Тук дори в градските паркове няма и помен от средиземноморските красавици –палмите или други южни растения.Преди Коня спряхме на една височина с панорамен изглед към старата селджукска столица – украсена с нови сгради и със солиден небостъргач за доминанта.По линията на градският трамвай лесно открихме основната туристическа атракция-джамията мавзолей на средновековният духовник ,философ и мистик Мевляна Руми – основоположник на ордена на танцуващите дервиши.Входната такса беше символична, а обекта пълен не толкова с туристи , колкото с вярващи , влизащи в джамията с длани към гърдите и просветлени очи.Пред джамията-в двора има гробници на паши и духовници.Най- святото място е самият саркофаг на Мевляна –намиращ се точно под облицованият с тюркоазен фаянс купол.Около него са саркофазите на много селджукски принцове и духовници.Звучи мевлянска музика и атмосферата е особена.В другият край на джамията е обособена сбирка от ислямски предмети, сервизи, кани, дрехи, прекрасни позлатени корани от селджушките времена и др.Има и малко музейче представящо живота на танцуващите дервиши.След напускането на мавзолея се насочихме към джамията на султан Аладин Кейкубат, без да сме наясно как точно изглежда.Преминавайки покрай красива джамия в османски стил, достигнахме до друга – построена едновременно в средноазиатски стил, но и с барокови елементи.Така се и оказа – че е по-късна сграда.Докато открихме старата джамия на султан Аладин, минахме покрай доста големи и красиви османски джамии.Самата Аладинова джамия не се оказа много забележителна, но разположението и на хълм всред града ни позволи да го разгледаме.Разглеждайки местната порода, установих че за разлика от населението на посетените от нас до този момент места , тези са с видимо по-азиатски черти.След Коня се насочихме към праисторическото селище Чаталхуюк, преминавайки по околовръстното на град Чумра.Входът на обекта е безплатен, но напливът е след – вероятно поради изолираността.Уредника на обекта веднага се превърна в наш гид и ни поведе към първият от двата купола , покриващи разкопаните части-нищожна част от древното селище, което е имало 6-8 хиляди обитатели.Обекта е уникален поради древността му – десетина хиляди години т.е. град два пъти по-стар от пирамидите.Разгледахме и малкото музейче –съхраняващо преди всичко фотохроника на разкопките.Насочвайки се след това на север излязохме на магистралата за град Адана и енергично се насочихме на изток – към планината Аладалар.Пейзажът беше странен – неголеми вулканични конуси се издигаха всред равнината.Полупустиня.На повечето места имаше поливни инсталации и добри царевици и други насаждения, но без поливане тук дори тревата растеше на редки туфи из пясъка.Достигнахме град Ерегли – първото доста занемарено селище, което виждахме.Започна да се смрачава и леко да ръми.Не можахме да видим нищо от планината Болкар, която се издигаше гордо на юг от нас.Навлизайки в планинския проход Киликийски врати, магистралата се превърна в шосе, а тировете станаха безброй.Бавно достигнахме района на град Позанти, откъдето отново тръгва магистрала, но нашият път беше на север към градчето Чамарди и планинския дом Демирказък.За щастие пътят беше добър, и преминавайки през доста села , достигнахме селцето Демирказък и намиращият се в неговият край, и в подножието на планината едноименно хотелче.В непосредствена близост е и бившата хижа , която обаче не функционира.Времето напредваше и ние хапнахме набързо и се оттеглихме по палатките –опънати на плац пред бившата хижа, за въстановяване на силите.
Четвъртък.
Планът ни беше/повлиян от пътеписите на пътешествали преди нас по тези места българи/,да достигнем базов лагер в подножието на северната стена на Демирказък, минавайки през долината Джимбар.Началото на долината се достига за десетина минути по шосето северно от планинарския дом, и няма шанс да се сбърка с нещо друго.Величествени скали стръмно се издигат и бележат с рязка граница същинското начало на планината.Дори от близо планината изглежда като недостъпен масив, но в действителност долините Джимбар , Нарпуз , Дипсиз, Караялак , чрез тесните си ждрела служат за порти на планината при сухо време.На входа на Джимбар ни настигна някакъв местен гид, който имаше ламинирани самоделни карти на планината-все пак най-доброто което виждахме, защото истински карти за жалост не се намират.Настояваше да ни откара с” Нивата” до различни по-високи изходни пунктове, за да си спестим усилията за навлизане в планината.Разбира се не това беше целта ни и продължихме по първоначалния план, през долината/суходолието/ Джимбар.Пътят е много живописен с надвисналите стотици метри над главите ни скали.Цялото дъно на долината е покрито с падали от скалите отломъци, някой с внушителни размери, влачени от реката при вероятно редките ,но очевидни опустошителни наводнения.При огромният наклон и почти пълната липса на растителност тук всеки дъжд се оттича като порой, застрашавайки живота на редките посетители, които са в практическа невъзможност да се покачат някъде.В малко разширение на долината се появява разклон в пътеките.Ние поехме лявата – т.е.по коритото на суходолието към най-тясната и красива част – Джимбарбоаз.На най-тесните участъци, високите стотици метри скали се събират в основата си до под метър.Има големи заклещени каменни блокове не успели да паднат до дъното, както и около четири метров праг , който преодоляхме трудно и то след като изтеглихме раниците с въже.Към края на тесният участък има моменти, в които реката се е всичала под наклон.От тук насетне долината се разшири и стана по-лека за ходене.Като огромни зъби щръкнаха многобройни върхове.Не след дълго изпод камъните се показа поточето и ние се освежихме и запасихме.Видяхме група алпинисти трениращи по отвесите.Достигнахме мястото за къмпиране Текепънар, с импровизирана чешмичка и няколко оградени с камънак места за палатки.След още около час и половина достигнахме следващото място за къмпиране – с прекрасен но и страховит изглед към шестстотинметровата северна стена на Демирказък 3756м.н.в.Хапнахме на бързо и решихме да се пробваме да качим върха, тъй като прогнозата която ни показаха в планинарския дом беше за постепенно влошаване на времето. Теодоси заяви ,че ще почива .Аз и Тихомир се насочихме към премката разположена на изток от върха – вероятно най-лесен вариант за изкачване. Самата премка обаче също се оказа нелесна цел.Преминавайки покрай пресъхналото езеро, започнахме стръмно драпане по сипеите, което в горната си част беше с над 45градусов наклон.Скални пасажи, покрити с тънки пластове неустойчив сипей, заплашващ да ни запрати в избрана от него посока допълнително ни вдигаха адреналина.Възлизайки на премката –около 3300м.н.в. дишах като риба.Гледката която се показа също не настройваше оптимистично.От тази си позиция гордият Демирказък е изграден от гладки плочи под голям наклон-т.е. няма място за погрешни стъпки.Качихме още стотината метра денивелация по сипея и достигнахме до скалните пасажи.Прецених ,че риска всичко това да свърши зле е неприемлив и прекратих изкачването.Особено притиснително ми се виждаше слизането.Както е казал класика –едно е да искаш , друго да можеш и трето и четвърто да го направиш.На премката направихме дълга почивка и обстойно разглеждане на планината.Прекрасно море от остри доломитови чуки се разстилаше пред нас.Пространството между тях беше покрито с натрошена скална маса-огромни стръмни сипеи.Изкачването на който и да било връх или траверс по което и да е от билата пред нас изглеждаше невъзможен за хора с нашата подготовка и екипировка.Леко заслизахме надолу по сипея, където ненадейно се срещнахме с Теодоси, променил първоначалното се намерение и решил да си пробва късмета за върха – въпреки напредналия час.Естествено се опитахме да го вразумим, но както е известно това е невъзможна мисия.След благополучното достигане на базовия лагер, опънахме палатки, завързахме контакти с двете овчарчета/чрез подкупването им с купени в България, турски бисквити/, а нашите нови приятели ни заведоха до изворчето от което те черпеха вода-на около половин километър.До него беше и бараката където те живееха с родителите си, както и помещенията за животните.До изворът беше стария чобанин- който особено след като разбра че сме булгари , а не алмани/немци/-обичайното подозрение за всички чужденци, скочи в кладенеца да ни налее вода.Водата беше с подозрително качество, но тъй като все пак животните нямаха достъп до нея , а и нямаше по-добра в района се измихме и запасихме.Хапнахме и легнах пред палатката.Не след дълго слънцето се скри и температурите рязко паднаха.Видяхме светлината от челника на нашият съидейник ,слизаща по сипея и поуспокоени загледахме как овчарчетата събират овцете за нощуване гонейки ги с размахване на найлонови пликове.Енергичните малчугани си правеха родео с овните, обяздиха всички овце и тичаха като стрели из камънака.На другият ден видяхме заритана и футболната им топка използвана на най-странното възможно игрище.Самите овце изглеждаха изключително добре на фона на мижавата тревичка в околността.Легнахме рано с цел събиране на сили за следващия ден.
Петък.
На сутринта обобщихме опита си дотук и съответно плановете.Теодоси се беше изкачил по-нагоре, но също докладва за неприемлив риск.Суровият вид на прекрасният ,огрян от изгряващото слънце Демирказък, попари и последните ми уклони към героизъм.Такъв липсваше и у съидейниците и решихме да се опитаме да превалим някак си към по-туристическата и предполагаемо по-лека част на планината – платото Йедигьолер-седемте езера.Поехме нагоре по долината Джимбар и в района на пресъхващото езеро Дипсизгьол огледахме стената от върхове пред нас.По карта излизаше че просто трябва да превалим през прохода Чагал – разположен между върховете Бешпармак сивриси и Чагалин баши, и да слезем в района на Бююк гьол.На терен обаче прохода Чагал се оказа един цепкол покрит от 60-70 метров фирнов език под 60градусов наклон.Едва ли някога местните са ползвали тези „проходи”.След известно драпане по замръзналия стръмен дребнокаменен сипей, се насочихме към нова цел- прохода Илдиз на север, след което с преминаване през проход Чагалин да се достигне платото.С доста зор се изкачихме до премката и надникнахме в долината на североизток.Пътят който ни предстоеше към прохода Чагалин , също не изглеждаше добре-скални жандарми и стръмни сипеи с отлични предпоставки за травматизъм.Прецених състоянието си/седем месеца след пластика на кръстна връзка на коляното/, като несъвместимо със заобикалящата реалност и реших да преустановя участие в експедицията в Аладалар.Информирах моите съидейници за решението си да се оттегля през долината Нарпуз и се уговорихме да се чакаме вечерта на следващия ден на колата.Внимателно , поради натрупващата се умора се върнах на кошарата при извора.След малки подаръчета за овчарчетата повтарящи почтително „болгар” ,се насочих отново към премката под Демирказък – пътят за съседната долина Нарпуз.Дълго се любувах на суровата красота на тази планинска пустиня.Виждаше се относително добра пътека през прохода Апишкар –между Демирказък и Кючук Демирказък – водеща към мястото Арпалък, до което достига и черен планински път за офроуд автомобили.Слизането към долината Нарпуз е по-лесно отколкото към Джимбар-един огромен сипей, почти без скални пасажи.След спускането в дъното на долината теренът позволява дори да се поддържа темпо на придвижването.Около средата на долината се появява бленда-тесен и красив каньон,при който имаше раздвояване на редките каменни пирамидки.След кратко изследване левият път през праговете на самото суходолие ми се видя по-неприемлив и запълзях по козята пътечка в дясно внимателно закрепвайки се на стъпките на тридесетина метра над дъното на дола.След преодоляване на каньона се върви по мощни чакълни наслаги, почти до следващия каньон –бележещ края на долината.Тук в далечината се провидя път и тези прояви на цивилизация в тази ситуация ми се понравиха.В ждрелото имаше водохващане , а част от водата изтичаше като поточе, което е наистина радващо сетивата.Освежих се и разгледах тази величествена порта на планината всред която се намирах.Излизайки от ждрелото пред мен се ширна красив и населен палатков лагер разположен на малко плато между планинските зъбери и долината-Сокулупънар.Имаше много чужденци, както и турски младежи- вероятно студенти.Поляната на лагера е в отлично състояние-косена и поливана, както и санитарния възел.Показаха ми място за моята палатка и тъй като вече свечеряваше а и бях уморен, не взех участие в лагерния живот, въпреки поканите за чай от страна на любезните турски туристи.
Събота.
Планът ми за този ден беше да се насоча към долината Емли и да достигна максимално близо до вероятно най-красивия връх в планината Калди 3688м.н.в.Поразпитах персонала на лагера за пътя и евентуално времетраенето на излет из долината Емли, но както повечето турци и тези бяха прекалено отзивчиви- едновременно , енергично и на турски , с обилни ръкомахания ми разясниха ситуацията, така че аз реших просто да вървя известно време в едната посока с разчет да се върна около 14-15ч.и да зачакам съидейниците, които очевидно нямаше как да не минат през лагера.Поех бодро по лекият път –без особени денивелации, минаващ в подножието на скалното начало на планината и явяващ се нещо като околовръстно.Имаше рехава, но достатъчна за добро време червена маркировка, а и самата пътека беше ясна.На изхода на долината Караялак има и интересни причудливи скали.Без затруднения достигнах кошарата Езневит, разположеното до нея място за къмпиране.Има хубава чешма, и изобщо се срещат чешми в този нисък пояс на планината.Гледката е хубава към обширната и доста населена долина на река Ечемиш.На общия сивкав фон на камъните/чакъл покрива всичко наоколо/и рехавата тревица,градчетата и селцата приличат на оазиси, както и отвоюваните с много труд обширни овощни градини и ниви.От Езневит започва постепенно спускане към долината Емли, която за разлика от останалите си посестрими е доста по-обширна , дълбока и обрасла с кедрови гори.Отворена широко на югозапад тя е и много повече повлияна от близостта на Средиземно море.Слязох на дъното на долината и продължих нагоре.Красавецът Калди беше забулен с облаци, както и останалите не много по-различни от него исполини в горната част на долината.И тук премките бяха разположени над 3-те километра , и нямаше лесни подходи да се отиде към съседни долини , и специално към платото Едигьолер.Понеже облаците се групираха с недвусмислено намерение да ме навалят сериозно, реших да си го спестя , ако е възможно и взех бърз курс към Сокулупънар.На палатката пристигнах около 14.30ч.и зачаках съидейниците, да се появят откъм вътрешността на планината.Аз не просто чаках ,а и постепенно довърших военновременните запаси от врачанска ракия, като компания ми правеше подпийнала немкиня ,придружена от млад многофункционален левент , който слушайки информацията ми за планината постепенно се отчайваше , че ще може да преведе тази особа до красивите водопади в южната гориста и влажна част на Аладалар.Около час преди стъмване- времето необходимо за достигане на планинския дом Демирказък , аз оставих наставления в лагера да се обясни на моите спътници, че съм отишъл към колата , и поех натам по земният път.Не съм допускал ,че те може да са преминали по-рано през лагера в Сокулупънар, но изглежда точно това се беше случило, защото на влизане в селцето Демирказък видях два познати силуета, да вървят насреща ,произвеждайки високи ,членоразделни и недружелюбни звуци на български език.Оказа се , че даже докато тръгвали да ме търсят им налетели служители на парка и им събрали такса за нощуването в района.Получи се малко тягосна ситуация на не за дълго.Спахме в хотелчето при прилични условия и цена 25лири на калпак.
Неделя.
На сутринта се сбогувахме с Аладалар и поехме на север към Кападокия. Пътищата бяха дори повече от добри-магистрали кръстосваха тези малки градчета и села-явно в очакване на туристически бум.Първа цел ни беше най-големият подземен град –този при селището Деринкую.За жалост поради края на рамазанския пост обекта щеше да отвори чак на обяд, както и съседният подземен град Каймакли.С неудоволствие направихме компромис и поехме на север към центъра на кападокийския уондърленд Гьореме.С наближаване на областния център Невшехир настъпи промяна в терена и той стана „кападокийски”-причудливи скали и вкопани в тях древни жилища.Интересна в Невшехир е старата част –амфитеатрално разположена по увенчан със стара крепост хълм, но всичко това се губи в бързо разрастващите се нови квартали на града.Наближавайки градчето Ючхисар, отдалеч съзряхме неговата сюрреалистична двойна скала-цялата разпробита от проходи и помещения.От върха на скалата пред нас се ширна невъобразима картина –градчето произлязло от и разширило се концентрично покрай скалата, населявайки и по-малките скални феномени, заобиколено от ерозирани долини с бели и розови „мелове”.В далечината се виждаше и Гьореме с неговите чудеса, а по-далеч на север се простираше това което отпосле разбрахме , че е платото при Зелве и Чаушин.Избрахме и закупихме евтини сушени кайсии и захаросани дуди от огромното изобилие плодове ,мамещо туристите.В Гьореме се отправихме към т.н.”Музей под открито небе”- скалистите склонове на един хълм – целите в издълбани църквички, трапезарии и други помещения обитавани в миналото от духовници и миряни.Това е началото на интересен каньон , целият украсен със скални жилища.Интересен е и пътя между Гьореме и музея – осеян със причудлви оформени за жилища скални кули.В долината на дясно кулите бяха с островърх покрив от по-твърда скала, пазеща по-меките пластове отдолу.Входът на музея на скалните църкви беше 20лири , за най-запазената църква имаше отделно плащане, но всичко това не ни спаси от огромен наплив.С дебнене на сгодни моменти все пак огледахме всички църкви – някой с добре запазени стенописи от времето на Боянската църква.След музея се пръснахме индивидуално из камънака-кой каквото си хареса.Събрахме се на колата и потеглихме към Зелве-вероятно най-впечатляващите от всички невероятни групи скални феномени в региона.Още от далеч, се вижда как целият склон на платото се състои от хиляди земни пирамиди, а в равнината до платото се издигат групи скални кули с остри „шапки” от твърда скала.Около всичко това е разхвърлян туристически битак с невъобразима пъстрота , но и безбожно раздути цени-какво да се прави топ атракция. След Зелве потеглихме към град Аванос-център на занаятите и особено на грънчарството в района.През града преминава пълноводната и чиста река Казълирмак, която наистина извира далече на североизток във влажните Понтийски планини ,но чак толкова вода насред анадолските степи не очаквах.Огледахме високите деснобрежни квартали със старите грънчарски ателиета, закупихме зеленчуци и други храни и се ориентирахме към търсене на бивак.Решихме да потеглим на изток по течението на реката по пътя за Кайсери.Пътьом разгледахме стар кервансарай от XIIIв. – красив комплекс от сгради със солидна преживяла вековете направа и план идентичен с десетките запазени до наши дни селджукски „мотели”.Крепост отвън и предоставящ удобства и дори уют на ползвалите го през вековете пътници, днес джамията на този обект е превърната в зала за танци на въртящите се дервиши.Цената от 25евро обаче направо ни изпари желанието и изобщо не се пазарихме за някаква промоция. Отклонихме се от главният път и поехме по земен път през многобройните в района лозя към реката.На вторият опит успяхме да намерим полянка надвиснала над р.Казълирмак и там къмпирахме.
Понеделник.
На сутринта се насочихме към Йозконак – селище до което преди двадесетина години местен жител случайно открил подземен град.Преминахме реката при село Саръхъдър и кацнахме рано рано пред билетния център на подземния град-8 лири.Бяхме първи и единствени посетители.Този град , както вероятно и другите подземни, представлява издълбано в меката скала скривалище на две нива с около десетина помещения свързани с прокопани тесни коридори и заложени тук там огромни овални камъни които са изтиквани при опасност да затварят проходите.Не изглежда много надеждно за защита , да не говорим за психологическият момент -да се криеш в миша дупка откъдето можеш да бъдеш изкаран с някоя мощна димка.След Йозконак отново се върнахме в Аванос и в едно интернет кафе видяхме прогнозата за времето за Ерджияс-не съвсем обнадеждаваща.Решихме да довършим разглеждането на Кападокия , и се насочихме към Юргюп.На път за там попаднахме и на самата долина Зелве - троен каньон в който доскоро се е разполагало изселеното едноименно село.По пътя натам човек се натъква на невъобразима гора от причудливи скали с форми на камили , хора и т.н.-всичко това налазено от щракащи с апарати азиатци.Въпреки че чудесата нямаха край, и всяка част от тях пренесена някъде другаде ,моментално би се превърнала в популярен обект, като съвкупност вече започнахме да се пресищаме от камънак.Затова седнахме да опитаме турският чай на типични турски миндерлъци, а малко след това се поглезихме с местният специалитет –кападокийската пица „гьозлеме”- голяма оба изпечена на поставена върху огнището метална полусфера, с плънка от спанак, варени картофи, сирене и лют пипер.Всичко беше вкусно и поднесено с усмивка-това се оказва лесно постижимо за турците, защото от десетките човеци, които сме питали за нещо, купили сме нещо или просто сме се попазарили, нямаше нито един който да не е любезен и усмихнат.Разглезени от чудеса подминахме бързо Юргюп и след кратко спиране в комплекс от скални църкви достигнахме Ортахисар.Както Ючхисар и този град е развит около стърчаща на центъра му скала ,но местната е по-тясна и висока.Освен това този град е по-голям и интересен, с новоизградени хотелчета, а скалата му е безплатна.На връщане влязохме в работилница за изделия от полускъпоценни камъни добивани в района – основно оникс.Оттегляйки се към колата видяхме надпис „Бозаджи” и в желанието си да опитаме местната боза се оставихме любезната домакиня да ни настани на миндерлъци , и зачакахме бозата.Как сме се разбрали не знам , но скоро установихме , че жената се готви да ни връчи наргилета, а всичките ни опити да обясним какво е боза пропаднаха безславно.Явно по тези краища бозата не е част от бита, въпреки че ние традиционно я свързваме с турската кухня.При нови опити през следващите дни, никой не можа да зацепи какво е това боза.По същият начин кафето и баклавата също се оказаха екзотика, но все пак се намираха тук там.След Ортахисар поехме към Кайсери.Времето не беше съвсем добро и изобщо не можахме да видим доминантата на централен Анадол – вулкана Ерджияс.Кайзери е милионен град в строителен бум.Слава богу и този град е разумно проектиран с широки транспортни артерии и нормален трафик.Из него хвърчат нови трамваи ,а достъпът до спирките е организиран като в едно надземно метро.Впечатлява стадиона на Кайзериспор-огромно и модерно съоръжение.В центъра на разрасналия се град е старата цитадела-страховита крепост с многобройни кули от тъмен камък.До нея е ограден с крепостни стени квартал- пешеходна зона с многобройни магазини – особено впечатляват месарските с огромни тежащи десетки килограми колбаси.Има и голяма почти колкото Капалъчарши покрита чаршия.Заслужава да се отбележи и централната джамия и няколко хамами.От тук поехме към ски центъра Ерджияс разположен на около 2200м.н.в.Паркирахме пред долна лифтена станция ,и веднага започнахме да се навличаме, поради негостоприемното настроение на планината-силен вятър, дъжд и суграждица.Заредихме максимално вода от чешмата пред един от хотелите, - по-нагоре не открихме други водоизточници , и поехме по пътя покрай лифта.От горе ни викаха и свиркаха, но от междинната станция нагоре лифта не работеше и ние останахме сами с планината.До горна лифтена се изкачихме по земният път за около 2.5часа.Разгледахме района и закономерно потърсихме спасение от природните стихии в рушаща се сграда –вероятно бивша хижа или заслон в непосредствена близост да горна лифтена станция.Сместихме палатките в голямото помещение, поукрепихме капаците на прозорците и след вечеря цепнахме по една йениракъ , за късмет.
Вторник.
Както пише по книгите, атаката на Ерджияс започнахме рано.Все още видимостта беше добра и пред нас се изправи премененият в снежна премяна вулкан.Изкачването водехме по най-лекият маршрут –източното ребро , но макар и лек пътя си изисква известно натоварване.На почивките бяхме възнаграждавани с хубави гледки.Така спокойно достигнахме голямата скала препречваща ръба-най-проблемният момент при изкачването.След кратка почивка започнахме подсичането на заледения склон, като аз си спестих слагането на котките , и за изкачването пикела ми даваше необходимата стабилност.Въпреки това на превала след скалата възлязох уморен-вероятно все пак се чувства и надморската височина – всички ние поставяхме личен височинен рекорд 3900м.н.в.Пътят нагоре до трекерския връх не е много , и бързо го скочихме.За изкачване на иглите не съм и помислял, знаейки предварително какво представляват.Стиснахме си ръцете, починахме и внимателно заслизахме.Липсата на котки без малко да ми изиграе лоша шега-едва не слязох по спешност по ледника надолу, но овреме се задържах с пикела.След преминаването на скалата слизането вече не беше проблем – любувахме се на играта на вятъра с облаците под краката ни.Бързо събрахме палатките и заслизахме към колата с идея да отидем на ниско и топло място.Беше късен следобед , не успяхме да преминем много бързо Кайзери, и желанието за нощувка ни свари в градчето Боазлиан, на път за старата хетска столица Хатуша.Намерихме малко позападнало хотелче, и след необходимото ни хигиенизиране излязохме из градеца- чист , спокоен и уютен.Закупихме си скъпа бира , от оскъдният набор скъп наличен алкохол, и отпразнувахме кулминацията на експедицията.
Сряда.
На път за Хатуша, минахме транзит Йозгат и превалихме към Боазкале-нищожният наследник на старата хетска столица.От уредника разбрахме че обекта е огромен и се обхожда с автомобил.Билета е 5лири и включва и Язълъкая –място което в началото не асоциирахме с нищо.Крепостната стена на Хатуша е 7 километра., като из него се вие шосето, с изградени малки паркинги пред най-интересните обекти.Има възстановен сегмент от стените за онагледяване на древното величие.Обиколката започна с грандиозен храмов комплекс изграден от огромни камъни.В него е разкрит и голям каменен блок от синьо-зелен минерал –дар от египетски фараон-династическите бракове между хетската и египетската държава не се били рядкост през второто хилядолетие преди н.е.Други запомнящи се обекти са крепостните порти-Лъвска, Кралска и т.н.-циклопски строежи от 30-40тонни каменни блокове.Интересен е и седемдесетметровият тунел под крепостната стена използван да прекарват оттам посланиците на други страни внушавайки им респект към могъществото на хетският цар.Накрая разгледахме и цитаделата с царският дворец-постройки от края на хетското могъщество-XIII- в.пр.н.е.Отскочихме и до Язълъкая –оказа се най-големият хетски култов комплекс – две естествени камери в скалите, украсени с многобройни релефи, включително прочутата редица от хетски богове на подземния свят.Поради напредването на времето поехме към Анкара.За жалост този град се оказа и най-голямото ни разочарование в Турция.От изток хълмовете са покрити с неприветливи бедняшки квартали.Такива се разполагаха дори в самото сърце на града-древната цитадела.Градът не е лесен за ориентиране, а ние не разполагахме с карта или GPS.Изглежда много малко от хората са наистина местни , защото се оказа че всички които питахме не знаеха пътя към ключови обекти в града, и единствено можеха да ни посъветват да вземем такси и да караме след него.Все пак след доста лутане се покачихме на крепостта и оттам сглобихме картинката.Видях музея на Анатолийските цивилизации и се насочихме натам.След още кратко лутане успяхме да влезем.А музея се заслужава-уникална съкровищница на богатствата на тези земи-една от люлките на цивилизацията-от предисторията/Чаталхуюк/, през безценни артефакти на хети, фриги, урарти, до гърци и римляни-естествено гърците подценени и омаловажени.След музея решихме да разгледаме и мавзолея на Ататюрк, но за жалост не можахме да открием бързо мястото където беше паркирана колата/връщахме се по стъпките си до цитаделата/, а и след това не можахме много сполучливо да оцелим обекта , така че когато все пак се изправихме пред входа бяха минали няколко минути след 17ч. и жандармериста без грам разбиране ни остави само да гледаме разхождащите се вътре из парка и огромния комплекс народ.На измъкване от Анкара видяхме и доста красиви и модерни сгради , но поне за мен това не е представителният град на Турция.Към Истанбул, хванахме стария път-също с характеристики на магистрала.По пътя взехме пъпеши и на смрачаване се спуснахме до един язовир на петдедесетина километра на север от Анкара, където и бивакувахме.
Четвъртък.
У моите спътници надделя чувството за изпълнена мисия , което в допълнение с носталгията предопредели да шунтираме интересни обекти като Шафранболу ,Изник/Никея/, и Бурса и да поемем директно към Истанбул.Тази област от пътя напомня по природата си на България.Известно сходство има дори в архитектурата и все пак за жалост прилича на една по-уредена България.След град Болу следва кратко изкачване по мъгливият едноименен хребет , последван от стръмно но живописно спускане.Накъде в ниското се вижда новата магистрала, спестила с тунелите си доста от красотата на мястото.Всъщност хребета Болу , явявайки се част от Понтийските планини представлява част от „рамката” на Анадолското плато, излизайки от което ние се върнахме в субтропика при новопоявилите се палми и туи.След пресичането на Сакария минахме по северният бряг на красивото и немалко езеро Сапанджа.Оттук до град Измит на мраморно море беше една крачка , а това на практика е и началото на мегаполиса Истанбул.След бързо , но немалко каране се озовахме на „стария” мост на Босфора.Морето определено дава страшно много на един град-още повече на Истанбул с неговото уникално разположение-за което разбира се е писано много.Това обаче което ме впечатли е модернизирането –изграждането на нови и красиви сгради-част от тях небостъргачи.С колата влязохме през крепостните стени на стария град и паркирахме на около километър от Капалъ чаршия.Нямахме много време , а и този град определено трябва да се опознае с многократни посещения.Минахме набързо през чаршията/съоръжение от 1461г.-използвано и до днес-/, и през древния цирк , с поставени обелиск и колони, влязохме в джамията на султан Ахмед-величествен и просторен храм.От там през парка отидохме пред храма Света София.Входът и обаче беше 20лири и предпочетох да ги дам в близкият дворец Топкапъ сарай-султанска резиденция от началото на империята до „перестройките” през XIX в.Красивият комплекс от сгради, кьошкове ,паркчета , езерца е разположен на един от седемте хълма на древния Константинопол, откривайки прелестни гледки към Босвора , Златния рог и целият пъстър и многолик град.Експозицията на султанската съкровищница е изключително любопитна и интересна.Освен троновете, инкрустирани оръжия, накити ,сервизи, ордени ,кошници със скъпоценни камъни , особено вълнуващи са светите реликви-черепа и ръката на Йоан Кръстител,косми , зъби, отпечатъци и какво ли не от пророка Мохамед, мечовете и лъка на последния , както и мечовете на четирите праведни халифи, части от камъка на Кааба-съхраняван в огромна златна буца, ключовете, фризове и други части от постройката на Кааба.След разглеждането на Топкапъсарай минах покрай също богатия археологически музей, и пресичайки по моста Златния рог отидох към кула Галата и улица Истиклял, но притискан от времето забързах за срещата със спътниците ми.На свечеряване потеглихме от Истанбул-този път хванахме магистралата , осигурила ни бързо излизане от огромния град.Почти нищо не видяхме до границата , която преминахме бързо.По сред нощ благополучно се прибрахме по домовете си изпълнени с куп впечатления.
Послепис.
Поради силното му желание да снабди туристическата общност с полезни данни за една все още не много позната у нас планина - Аладалар, публикувам и описанието на същата от Теодоси Митов-допълващо моето и поради различията в маршрутите.
ПЛАНИНАТА “АЛАДАА” – 17-19 СЕПТЕМВРИ, 2009 г.
Планината е суха и камениста със стръмни склонове и много отвеси. Остри ръбове свързват върховете, така че в повечето случаи траверсите са много трудни или невъзможни без алпинистка екипировка и умения. Когато ние бяхме в района на вр. Демирказък и платото Седем езера, по-малките езера бяха пресъхнали, а по-големите пресъхваха. Липсват поточета които да се вливат в езерата. Тук-там имаше останали малки преспи сняг даващи вода на малкото кладенци и извори. И все пак местните имат няколко стада в района овце и кози които някак съумяват да се хранят с оскъдната бодлива тревица и тръни. Диви животни въобще не видяхме въпреки отличната видимост и въобще района прави впечатление на камениста пустиня.
За да нощувате в района трябва или да носите няколко литра вода за денонощие (поне два), или да имате таблетки за пречистване на водата от езерата в които пастирите и животните им се мият и замърсяват. В планината няма хижи и маркировки с изключение на купчинки камъни, а на някои места пътеките не личат и се губят. Няма колове (жалони) и табели.
Основната част от посетителите на планината или наемат кервани коне за пренасяне на багажа (а понякога и самите “туристи”) или използват офроуди – например има земни пътища до езерото Карагьолю, долина Маден и до м. Арпалик, западно от върховете Демирказък. Маршрутите са с голяма денивелация (1500 – 2000 м.) и не са подходящи за тежки раници.
Цената за нощувка в хотел “Демирказък” е 25 лири, а за нощувка в палатка до хотела – 10 лири. Нощувката в къмпинг “Соколупинар” който е на територията на “парка” не се заплаща, но за сметка на това цивилни “служители на парка” дебнат в засада по пътищата до хотела и изнудват минаващите за по 3-4 лири на човек за ден според пазарлъка (да, и те като всички турци се пазарят!).
Нашият маршрут:
Ден първи: Хотел “Демирказък”-долина ”Джимбар”(първата долина на няколкостотин метра източно от хотела, отляво на входа има два-три пещерни свода)-бивак под вр. Демирказък (източно)-стръмно изкачване по сипеи до превала между долините Джимбар и Нарпуз, намиращ се източно от вр. Демирказък и опит за изкачване на върха. В долината Джимбар има стеснение около 10 м. с малки отвеси, което се преминава с катерене и след това пренасяне на багажа. Изкачването на Демирказък по източният ръб отначало е по сипеи и проходими скали, след което обаче започва стръмна плоча на места с наклон над 45 градуса и почти без пукнатини за захващане, в най-горната част (100-200 метра до върха) има и клинове.
Ден втори: Езеро Чагалин (Дипсиз)-проход Илдиз – проход Чагалин – плато Еди Гьолер (Седем езера) – нощувка до Голямото езеро (Боюк гьолю). Прохода Чагал е много стръмен и покрит с дълга снежна пряспа, тъй-че минахме от другата страна на вр.Чагалин Баши през похода Илдиз. Може би не уцелихме точният път през проход Чагалин (зад вр. Чагалин Баши), защото слязохме по стръмен и тесен нестабилен сипей, като често се свличаха много камъни и беше доста опасно. Вероятно е по-добре да се мине по-близо до върха извън скалистия участък. Платото не прилича много на такова, защото е осеяно с множество хълмове и връхлета, сред които се откроява централния вр. Кечияриги. На изток релефа се снижава към долината Хаджер. Всъщност видяхме само три езера – гореспоменатото, едно по-малко под него и Дирек Гьолю, където може и да има кладенец (имаше голям бивак). Ние пихме вода от Голямото езеро, стерилизирана с таблетки.
Ден трети: Платото Еди Гьолер – проход Челикбуйдуран – долина Караяляк – къмпинг ”Соколупинар” – хотел “Демирказък”. Прохода Челикбуйдуран е между върховете Емлер (северно) и Кизилкая(южно). Емлер е с по-равно било, а Кизилкая забележителен връх със стъпаловидни склонове и е от най-високите в планината. На изхода на долината Караялак отляво има красиви скали подобни на Белоградчишките. Къмпинга ”Соколупинар” е приятно място за нощуване на палатка, пред входа на долината Нарпуз. Водата идва по маркучи от долината и доколкото видяхме няма възможност да се затопля за къпане. Хотел “Демирказък” е по-ниско от изхода на долината Караялак, така че има около час и половина леко спускане по земен път.
Планината е суха и камениста със стръмни склонове и много отвеси. Остри ръбове свързват върховете, така че в повечето случаи траверсите са много трудни или невъзможни без алпинистка екипировка и умения. Когато ние бяхме в района на вр. Демирказък и платото Седем езера, по-малките езера бяха пресъхнали, а по-големите пресъхваха. Липсват поточета които да се вливат в езерата. Тук-там имаше останали малки преспи сняг даващи вода на малкото кладенци и извори. И все пак местните имат няколко стада в района овце и кози които някак съумяват да се хранят с оскъдната бодлива тревица и тръни. Диви животни въобще не видяхме въпреки отличната видимост и въобще района прави впечатление на камениста пустиня.
За да нощувате в района трябва или да носите няколко литра вода за денонощие (поне два), или да имате таблетки за пречистване на водата от езерата в които пастирите и животните им се мият и замърсяват. В планината няма хижи и маркировки с изключение на купчинки камъни, а на някои места пътеките не личат и се губят. Няма колове (жалони) и табели.
Основната част от посетителите на планината или наемат кервани коне за пренасяне на багажа (а понякога и самите “туристи”) или използват офроуди – например има земни пътища до езерото Карагьолю, долина Маден и до м. Арпалик, западно от върховете Демирказък. Маршрутите са с голяма денивелация (1500 – 2000 м.) и не са подходящи за тежки раници.
Цената за нощувка в хотел “Демирказък” е 25 лири, а за нощувка в палатка до хотела – 10 лири. Нощувката в къмпинг “Соколупинар” който е на територията на “парка” не се заплаща, но за сметка на това цивилни “служители на парка” дебнат в засада по пътищата до хотела и изнудват минаващите за по 3-4 лири на човек за ден според пазарлъка (да, и те като всички турци се пазарят!).
Нашият маршрут:
Ден първи: Хотел “Демирказък”-долина ”Джимбар”(първата долина на няколкостотин метра източно от хотела, отляво на входа има два-три пещерни свода)-бивак под вр. Демирказък (източно)-стръмно изкачване по сипеи до превала между долините Джимбар и Нарпуз, намиращ се източно от вр. Демирказък и опит за изкачване на върха. В долината Джимбар има стеснение около 10 м. с малки отвеси, което се преминава с катерене и след това пренасяне на багажа. Изкачването на Демирказък по източният ръб отначало е по сипеи и проходими скали, след което обаче започва стръмна плоча на места с наклон над 45 градуса и почти без пукнатини за захващане, в най-горната част (100-200 метра до върха) има и клинове.
Ден втори: Езеро Чагалин (Дипсиз)-проход Илдиз – проход Чагалин – плато Еди Гьолер (Седем езера) – нощувка до Голямото езеро (Боюк гьолю). Прохода Чагал е много стръмен и покрит с дълга снежна пряспа, тъй-че минахме от другата страна на вр.Чагалин Баши през похода Илдиз. Може би не уцелихме точният път през проход Чагалин (зад вр. Чагалин Баши), защото слязохме по стръмен и тесен нестабилен сипей, като често се свличаха много камъни и беше доста опасно. Вероятно е по-добре да се мине по-близо до върха извън скалистия участък. Платото не прилича много на такова, защото е осеяно с множество хълмове и връхлета, сред които се откроява централния вр. Кечияриги. На изток релефа се снижава към долината Хаджер. Всъщност видяхме само три езера – гореспоменатото, едно по-малко под него и Дирек Гьолю, където може и да има кладенец (имаше голям бивак). Ние пихме вода от Голямото езеро, стерилизирана с таблетки.
Ден трети: Платото Еди Гьолер – проход Челикбуйдуран – долина Караяляк – къмпинг ”Соколупинар” – хотел “Демирказък”. Прохода Челикбуйдуран е между върховете Емлер (северно) и Кизилкая(южно). Емлер е с по-равно било, а Кизилкая забележителен връх със стъпаловидни склонове и е от най-високите в планината. На изхода на долината Караялак отляво има красиви скали подобни на Белоградчишките. Къмпинга ”Соколупинар” е приятно място за нощуване на палатка, пред входа на долината Нарпуз. Водата идва по маркучи от долината и доколкото видяхме няма възможност да се затопля за къпане. Хотел “Демирказък” е по-ниско от изхода на долината Караялак, така че има около час и половина леко спускане по земен път.
.jpg)
No comments:
Post a Comment